Григорий Кваша

България е хубава страна

Нито една държава, нито един народ не са пораждали в Русия толкова илюзии, както България и българите. Братушки, братя-славяни, едва ли не родни бащи, които са ни подарили Кирилицата и православието. При това на всеки дружески период веднага ще се намери недружески. Причините за взаимните ни очарования и разочарования трябва да търсим в ритмологията на тази необикновена държава.

Вече неведнъж споменахме, че движещата сила на световната история, нейното централно звено, са т.нар. имперски цикли, временно състояние (по 144 години) на избраните експериментални държави. И ето, главната особеност на България е, че нейното местоположение по най-удивителен начин винаги се намира в някакъв фокус на противопоставяне на поредния имперски цикъл и неговото огледално отражение от страна на Запада, т.нар. Тоталитарен двойник. Разбира се, в историческото сражение между Империята и двойника се въвличат и много други страни. Но, по правило на определена позиция. А България винаги се е изхитряла да бяга натам-насам, като че ли осъществява някаква информационна връзка.

В описанията на историята на България обикновено се упоменават три периода (три царства) и в тези периоди има минимум три Източни цикъла и един Западен.

В момента на възникването на България ситуацията в световната история е била следната: след четири века затишие имперските цикли отново тръгват в плътна редица. Византия (417-561), Халифатът (573-717) и отново Византия (705-849). В момента на временното имперско отслабване на Византия се заражда някакво тюркско образувание, т. нар. Велика България (632-671), а всъщност преминава първата фаза (629-665) на началния Източен цикъл (629-773) на бъдещата славянска държава. Този период е забулен в митове и легенди, което е толкова характерно за първите фази. Става дума за хан Кубрат (632-665), първия български управник, може да се каже, бащата на нацията.

След това България се пренася географски (от северния бряг на Черно море на западния му бряг), но се запазва ритмически, защото глава на новата държава става много силна личност: хан Аспарух (679-700), което е особено важно за настъпващата силова втора фаза (665-701). Именно при Аспарух започва славянизацията на ханството.

Завършването на първия източен цикъл, в което лесно можем да се убедим, преминава на фона на Втората Византия, което значително понижава българската агресивност и кара България да си сътрудничи с Византия, а не да воюва с нея.

Втори източен цикъл на България. Отново главната ритмологична задача е да се открие харизматичният лидер на силовата втора фаза. Какво пък, аритметичната задача не е сложна: към датите на първия цикъл трябва да прибавим 144 години. В резултат получаваме интервала на новата втора фаза (809-845). По това време подемът на българската държавност е свързан с личността на суровия управник Крум Страшни (802-814).

Третата фаза (845-881) не донася силна власт, цар Борис (852-889) претърпява поражения едно след друго, в страната има страшен глад. След поредната си победа Византия иска от България не злато и земи, а именно народното покръстване. На този период се пада дейността на Кирил и Методий.

Четвъртата фаза (881-917) възвръща на България изгубената сила – синът на Борис Владимир се опитва да върне страната в езическото й минало, но Борис чрез преврат през 893 година довежда на власт другия си син. Тогава всъщност настъпва Златният век на българското царство, свързан с името на Симеон І Велики (893-927). България се превръща в най-могъщата държава на Балканите и в цяла Източна Европа. Концепцията, утвърдена от Симеон, се заключавала в изграждането на цивилизована, християнска и славянска държава, начело с император (цар), самостоятелна (автокефална) национална църква начело с патриарх и значими книжовни школи. Точно по това време кирилицата е създадена от Климент Охридски.

Лесно се забелязва, че именно този момент е станал ключов за историческото предназначение на България, свързвайки византийския имперски полумаратон с бъдещия имперски супермаратон, осъществен от Русия, на която предстои да премине четири имперски цикъла (909-1053), (1653-1797), (1881-2025).

И кой знае не е ли възраждането на България, пробудила се за Второто си царство (1187-1396), необходимото условие, предизвикало втория руски имперски цикъл (1353-1497). Самата България след Второто царство изчезва в недрата на Османската държава, която също има своя имперски цикъл (1413-1557). Изчезването на Византия и България прави Московска Русия главен носител на православието.

И ако третият имперски цикъл на Русия (1653-1797), увлечен от изсичането на „прозорец в Европа”, малко си е спомнял за България, в навечерието на четвъртия цикъл (1881-2025) българската тема става една от главните. Като че ли преди новия и решителен руски скок отново е било необходимо Русия да прилепи устни към живителния енергетичен извор.

Новият български цикъл започва през 1873 година и това е вече западен ритъм. През 1876 г. избухват серия въстания. През 1877 г. Русия обявява война на Османлиите. През 1878 г. войната завършва успешно. През 1885 година става обединението на България и Източна Румелия в единна държава, започва идеологическият период. Уви, България не се чувства неразривно свързана с Русия и си избира германски управници. Впрочем, не е ли това пътят, който неотдавна е изминала самата Русия, повече от сто години управлявана от немски господари? Не послужи ли България за пореден път като огледало за Русия? Като видя немското лице в това огледало, Русия се ужаси и застана на пътя на двете световни войни, в които именно Германия й стана главен противник.

През 1908 година Фердинанд І обявява България за независима държава, а себе си за Български цар. Така през 1909 започва втората фаза. Следват Балканските войни и Първата световна, в която България воюва на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция. А сред противниците й вече е Русия, която съвсем неотдавна така пламенно освобождаваше България от петвековния турски плен.

Капитулацията през 1918 г. е най-жестокият национален позор за България, Фердинанд се оттегля, на власт идва синът му цар Борис ІІІ. През 1921 г. започва идеологическият период, който завършва с военния преврат през 1934 Година. А през 1935 г. царят фактически възстановява монархията, напълно завзема властта. Впрочем, да отдадем дължимото на цар Борис, той сключва съюз с Хитлер, но успява да води самостоятелна политика – не обявява война на СССР и не изпраща българска войска на Източния фронт. Освен това Борис спасява 50 хиляди български евреи, като ги мобилизира за обществени работи (паметта му е увековечена в Израел). Немските войски са присъствали в България само по протежение на железопътната линия, водеща в окупираната Гърция.

1945 г. означава начало на третата фаза и нов кардинален поврат в политиката. България и Русия отново са братя навеки. На власт идва „Българският Ленин” Георги Димитров. Но най-важното е, че до нея бие отново гигантският, могъщ имперски пулс на Русия.

1981 г. – започва четвъртата (освободителна) фаза. България се освобождава от принудителната любов към Русия.

1993 г. – започва идеологическият период.

2005 г. – започва политическият период (2005г. -2017г. ). Уви, политическите заяждания, залитанията с широка амплитуда продължават и ще продължават: на власт идва ту бившият цар Симеон, ту бившият комунист Сергей Станишев. Ето, сега Бойко Борисов е готов, за кой ли път, да промени рязко българската политика.